Сънища за богове и чудовища - Страница 122

122

Колко секунди са нужни, за да загубиш всичко, което ти е свидно?

Естер, мина й през ума и насред това протяжно безумие тя усети горчивина, но иначе не беше изненадана. Явно са ги очаквали. И се оказаха изправени не само пред личната стража на Яил - шестимата доминионци, които охраняваха покоите му. Тук имаше поне трийсетина войници. А може би четиридесет?

А ето го и него. Оттатък отворените двери, предпазливо и без да бърза, защитен от плътните редици на своите воини, бавно пристъпваше Яил. Кару първа го видя, още преди той да я забележи, защото императорът гледаше право пред себе си, без да отклонява поглед. Грозотата му беше всичко онова, за което беше чувала, но и много повече: възлестата като въже тъкан на белега и краищата на ноздрите, които се подаваха от двете страни, сякаш не можеха да се освободят от неговия капан - също като стъпкана гъба, която започва полека да загнива. Устата му сама по себе си представляваше страховита гледка, сведена само до останки от зъби, през които дъхът влизаше и излизаше със звука на шляпащи в калта ходила. Но не това беше най-зловещото в императора на серафимите. А изражението. Цялото беше изплетено от омраза. Дори усмивката му беше част от нея: колкото злобна, толкова и тържествуваща.

- Племеннико - произнесе той и тази подгизнала от слюнка дума беше пропита от неприязън и триумф.

Яил надничаше измежду раменете на войниците си към Акива. Така нареченият Бич за зверовете, за чиято смърт настояваше още когато огненоокото копеле беше малък пикльо и се скъсваше от рев, докато накрая не заспиваше от изтощение. „Убий го“, посъветва тогава той брат си Йорам. Още помнеше вкуса на тези думи в устата си - съвсем ясно, защото бяха сред първите, които произнесе след свалянето на превръзките. Поне първите, които се опита да произнесе, а тогава това все още беше същинска агония; устата му - мокра червена дрипа, а отвращението, надничащо през очите на брат му, както и в очите на другите, все още го караше да се присвива от срам. Позволи на една жена да го посече. Какво значение имаше, че той оживя, а тя - не. Нали щеше да носи нейната дамга вовеки.

„Ако си умен, ще го затриеш още сега“, каза тогава на брат си. Сега, връщайки се назад, си даваше сметка, че това е било грешка. Йорам беше император и не търпеше да му се нарежда.

„Какво, още ли се опитваш да й отмъстиш? - беше отвърнал подигравателно Йорам, извиквайки сянката на Фиеста помежду им. И двамата опитаха и се провалиха в опита да укротят стелианската наложница; тя може да беше мъртва, но не и пречупена. - Явно това, че я уби, не е задоволило щението ти и сега искаш и момчето. Нали не очакваш тя да те види отнякъде и така да я накараш да страда още повече?“

„Той е нейно семе - настоя тогава Яил. - Тя беше спора, довяна тук от вятъра. Зараза. От нея нищо добро не може да поникне.“

,Добро? Че каква ми е ползата от „добър“ воин? Той е мое семе, братко. Или намекваш, че моята кръв не е по силна от тази на една бясна кучка?“

Ето това беше Йорам: недалновиден, ограничен. Лейди Фиеста от Далечните острови беше всичко друго, но не и „кучка“.

„Пленница“ също не беше.

Никой не разбра как се беше озовала в харема на императора, нито защо изобщо реши да остане в него, но едно беше ясно - че го прави по своя воля. Защото беше стелианка и макар никога да не го показа, Яил беше сигурен, че тя владее силата. Значи замисълът, така смяташе той, е бил неин. Та значи... защо дъщеря на това мистично племе ще влезе доброволно в леглото на Йорам?

Яил бавно примигна срещу Акива. Защо наистина? Достатъчно беше да погледне копелето, за да разбере чия кръв е по силна. Черна коса, мургава кожа - не чак толкова тъмна като на Фиеста, но по-близка до нейната, отколкото до тази на Йорам. Очите, естествено, бяха като нейните. Ами способностите в магическото изкуство? В случай, че някой все още се съмнява.

Навремето Йорам трябваше да послуша брат си. Трябваше да го остави да излее гнева си докрай, но вместо това му се присмя и го натири да се храни в уединение, защото не можел да трае сучещите и всмукващи звуци, които произвеждал с обезобразената си уста.

Е, сега пък Яил можеше да си позволи да се надсмее над всички тях, нали така? И да мляска и да смуче колкото си ще, докато го прави.

- Самият Бич за зверовете - продължи, пристъпвайки напред, но не чак толкова напред, че да излезе иззад плътните редици на своите доминионци: два пъти по двайсет воини между него и нападателите; десет от тях притежаващи специално оръжие, което така ефективно и в същото време толкова зрелищно беше омаломогцило Акива предишния път: татуирани длани.

Не техните собствени, разбира се. Съсухрени и мумифицирани до кафяво, някои с нокти, но всички неизменно белязани с дяволските очи - протегнатите напред отсечени ръце на воини химери.

При вида им звярът край Акива нададе гърлено ръмжене. Гривата от остриета около врата му се наежи и се разтвори във ветрило като смъртоносно цвете. Пред очите им сякаш удвои размера си, превръщайки се в кошмара на бойните полета, двойно по-страховит на фона на това пищно украсено помещение, което сякаш изведнъж изпълни до краен предел.

Тази гледка смрази Яил. Макар и барикадиран зад тела и жив огън, въпреки че беше подготвен какво да очаква - благодарение предупреждението на онази чудовищна жена, неговият благодетел сред човеците, - гледката го ужаси. Не самата химера, а фактът, че серафим и химера стоят рамо до рамо. Зверовете открай време бяха целта на братовия му кръстоносен поход. Яил сега беше обърнал взор към нов враг, но тази гледка отпред преобръщаше наопаки хилядолетна

122