Сънища за богове и чудовища - Страница 26

И кой ще бъде до нея тогава?

- Аз също - обади се Зири. - Ще се почувствам по-добре, ако новините са добри. Представа нямам какво ще правя, ако планът се провали.

- И аз. - Кару се опита да си придаде храбър вид. - Но все ще измислим нещо, ако се наложи.

Той кимна.

- Надявам се да видя... родното си място.

Толкова нерешителност имаше в думите му. Той беше още пеленаче, когато загубиха своето племе, и нямаше спомен за живота си преди Лораменди.

- Можеш да го наречеш свой дом - каза му Кару. - Поне пред мен можеш да си го позволиш.

- Ти помниш ли го?

Тя кимна.

- Спомням си пещерите. Лицата по-трудно. Тези на родителите ми са като размазани петна.

Болно й стана да си го признае. Зири беше пеленаче, но тя имаше навършени седем години,

когато това се случи и никой друг освен нея не оцеля, за да го помни. Кирините щеше да ги има, докато ги пази в паметта си, а ето че бяха почти изчезнали. Усети как съвестта й остро и болезнено напомня за себе си. Дали ще забрави и лицето на Зири като техните? Мисълта за неговото тяло в плиткия гроб непрекъснато я преследваше. Как пръста засипва клепачите му и беглото просветване на неговите кафяви очи, преди да ги затвори. Излезлите по дланите й мехури след като го погреба в пълно отчаяние още смъдяха; всеки път, щом я заболяха, пред очите й се появяваше лицето му с отпуснати в смъртта черти. И тя знаеше, че съвсем скоро те ще загубят ясните си очертания. Трябваше да го нарисува - жив, - докато все още можеше. Но дори да го беше направила, сега не би могла да му покаже портрета. Той умееше да разчита и най-дребните жестове, а тя не искаше да му вдъхва лъжлива надежда. Не от такава надежда се нуждаеше той.

- Ще ми покажеш ли мястото, когато - ако - стигнем там? - попита той.

- Едва ли ще имаме много време - отвърна Кару.

- Знам. Но се надяваме поне за известно време да останем насаме, колкото да е малко.

Насаме? Кару застана нащрек. Какво си мислеше той - че е възможно да останат насаме?

Той също се скова, когато забеляза как се изопнаха чертите й.

- Нямах предвид насаме с теб. Не, че не бих... но не това исках да кажа. Просто... - Той си пое дълбоко въздух и тежко издиша. - Просто съм уморен, Кару. Ще ми се поне за малко да не ме дебнат и да не се притеснявам дали не съм сгрешил някъде. Само това исках да кажа.

Боже, каква е егоистка да мисли единствено за себе си! Бремето върху плещите му беше толкова голямо, че направо го смазваше, а тя не можеше да понесе дори мисълта да остане

насаме с него. Поне да се беше престорила, че ще го изтърпи!

- Съжалявам - каза окаяно. - За всичко.

- Недей. Моля те. Не ми е лесно да го кажа, но всичко това си струваше. - И видът му, и неговият глас бяха толкова искрени. И отново излъчването бе така неприсъщо за изражението и гласа на Вълка, че променяше и двете, успявайки да придаде дори благост на непостижимо красивото лице на генерала. О, Зири. - Заради онова, които бихме могли да постигнем - добави той. - Заедно.

Заедно.

Сърцето на Кару взе да се бунтува и ако в нея имаше останала дори капка съмнение, вече не би могла да устои на подобна чистота. Нейното сърце обаче беше половинка от друго „заедно“ -мечтата се зароди в едно друго тяло и въпреки лъжите, които си повтаряше от месеци, явно не си беше отишла с него.

Насили се да се усмихне, защото Зири с нищо не беше виновен и заслужаваше много повече, но така и не успя да произнесе думата - заедно.

Не и на него.

Зири усети напрежението в усмивката на Кару. Щеше му се да вярва, че е заради принудата да го гледа в това тяло, но... той знаеше. Просто знаеше. Ако не го беше разбрал досега, вината си беше само негова - не нейна, но ето че най-после проумя.

Никаква надежда. Късметът нямаше да го споходи, не и този път.

Пожела й лека нощ н я остави да стои на билото, очаквайки завръщането на ангела; докато се отдалечаваше, усети, че чертите му възвръщат обичайното си изражение. Ъгълчетата на устните му потръпнаха незабележимо, издавайки, че е развеселен - но във веселостта му прозираше жестокост. Това обаче не беше Зири. Той изобщо не беше весел. Мигар Кару все още е влюбена в Акива? Истинският Тиаго би се погнусил, щеше да побеснее. Мнимият Тиаго беше с разбито сърце.

Но изпитваше и ревност и това го поболяваше.

В този момент по-остро отвсякога усещаше загубата на собственото си тяло, и то не защото това би променило нещо в чувствата на Кару, а защото му се искаше да полети - да се почувства свободен поне за кратко, да изтощи крилете и белите си дробове, да се сблъска с нощта и да позволи скръбта да се изпише върху лицето, което дори не беше негово - а дори това не можеше да направи. Защото нямаше криле, а само кучешки зъби. И ноктести лапи.

Затова пък бих могъл да вия срещу луната, помисли си той в пристъп на отчаяние и на мястото на доскорошната му надежда, което сега студенееше пусто, той посади нова, която обаче едва го топлеше.

Тя нямаше нищо общо с любовта; не си струваше да пилее надежди за любов. Сега ставаше въпрос за късмет, а единствената причина някога да се смята за късметлия сега гниеше изоставена в един плитък гроб в света на хората. „Късметлията Зири“ - ама че шега.

Неговата нова надежда бе отново да се превърне в кирии, някой ден. Искаше да преживее някак всичко това, без да го разкрият и изгорят като изменник; без да бъде обречен на безвъзвратно заличаване. Все още вярваше в онова, което току-що каза на Кару: че неговата саможертва си е струвала, ако успее да изведе химерите в бъдещето и ги освободи от жестокостта на Белия вълк.