Сънища за богове и чудовища - Страница 30

„Разведряването ще е толкова трайно, колкото и взаимното ни доверие“, беше ги предупредил Елион и Акива знаеше, че това е самата истина. Колкото до извънбрачните, той беше сигурен, че сред тях няма слабо звено. Нали точно веригата беше техният отличителен знак, символизирайки, че всеки воин е част от цялото и че силата им е в тяхното единство. Извънбрачните не даваха лесно обещания.

Ами химерите? Наблюдаваше ги по време на полета - прие за добър знак, че вече не ги поразяват скришом с хамсите си като в началото на похода. Колкото до доверието, за него се искаше още много време; засега трябваше да се осланя само на надеждата. Надежда. Той се усмихна при несъзнателното споменаване на името на Кару.

Кару. Тя беше една от многото в строя и почти най-дребната, но изпълваше очите на Акива. Следа от лазур, проблясване на сребро. Макар и натоварена с кадилници, летеше леко, сякаш е въздушна стихия. Заобиколена от редиците на драконоподобни създания и крилати кентаври, ная и дашнаги, саб, грифони и харткайнди, сияеше сред тях подобно скъпоценен камък в груб обков.

Като звезда в шепите на нощта.

Какво ли е за нея да се върне по тези места? Останки от бита на нейното племе личаха навсякъде из пещерите: оръжия и оръдия на труда, тръби, посуда и гривни. Имаше музикални инструменти с прогнили струни и огледала, в които сигурно се е оглеждала с предишното си лице. Тя е била седемгодишна, когато се е случило. Достатъчно голяма, за да го помни.

Достатъчно голяма, за да помни деня, когато ангелите са затрили цялото й племе - н въпреки това спаси живота му при Булфинч. И въпреки това се остави на любовта си към него.

Ние сме началото, разнесе се в главата му и прозвуча като молитва. Винаги е било така. Но нека този път бъде нещо повече от начало.

Кару зърна сенчестия полумесец върху челото на планината отпред и болка пристегна сърцето й. Дом. Това ли я чакаше там? Нали така каза на Зири: дом. Сега имаше възможност да провери думите си и те излязоха истина. Без никакви кавички. От всички места, които беше

обитавала през двата си живота, единствено тук, без капка съмнение, се усещаше на мястото си -не беше нито беглец, нито чужденец, а родна дъщеря, с дълбоко прорасли в скалата корени и създадени за това небе криле.

А би могла да израсне тук, свободна. И никога да не види как огромната клетка над Лораменди превръща светлината в конфети и ги разпръсква върху покривите със скъпернически шепи - слънчевата и лунна светлина там никога не обливаха изцяло лицето, постоянно насечено от сянката на железните решетки. А би могла да прекара живота си сред лъчезарните потоци планинска светлина.

Но тогава никога не би срещнала Бримстоун, Исса, Ясри, Туига.

Родителите й щяха да са живи. Щяха да са тук.

Но тогава никога нямаше да се прероди като човек, нито да вкуси от изобилния до упадък мир на онзи свят; нито да разцъфти благодарение на приятелството и изкуството в него.

Досега щеше да е народила деца от собствения си вид - кирински деца, лудеещи на вятъра като нея едно време.

Но тогава никога не би познавала Акива.

В мига, когато тази мисъл се мярна неканена в главата й, тя го зърна. Летеше както винаги редом с Лираз, малко встрани от десния фланг. Дори на това разстояние почувства като разтърсващ удар срещата на техните погледи и цял рояк нови можеше да бъде иначе взе да кръжи в ума й.

Можеше да предприеме този полет още преди осемнайсет години, вместо да умре.

За толкова много неща можеше да съжалява, но какъв смисъл? Всичките неизживени животи се зачеркваха един друг. Вече не разполагаше с нищо, освен със сега. С дрехите на гърба си, с кръвта във вените си и с обещанието, дадено от нейните другари. Стига да го удържат.

Като познаваше злобата на Кейта-Ейри, изобщо не можеше да е сигурна. Но сега нямаше време за тревоги.

Вече бяха пристигнали.

Както се бяха уговорили от по-рано, Акива и Лираз влязоха първи. Входът имаше форма на полумесец, на височина колкото няколко кирини да се подредят един над друг, но иначе тесен и не позволяваше през него да се влиза на големи групи наведнъж. От долната и горната му страна имаше ниши за стрелците, сега пусти. Кирините се славеха като отлични стрелци. Извънбрачните бяха обучавани да си служат с всички видове оръжия, но лъковете не бяха главната им сила. Пък и защо им трябваше? Нали първо тях хвърляха срещу стоманените редици на зверовете. А по-драгоценната от тях плът стоеше отзад и обстрелваше със стрели.

И сега Акива търсеше с очи стомана, оглеждайки събраните воини, а ето какво видя:

Ръцете на неговите братя и сестри висяха непохватно, защото им беше отказано обичайното място върху ефесите на мечовете. Обикновено там всеки мечоносец държи ръцете си, но за да потвърдят своето обещание, извънбрачните - всичките двеста деветдесет и шест - се въздържаха да посягат към оръжието, макар Стойките им да изглеждаха заплашително. Едни бяха затъкнали палци в коланите, други стояха със сключени на гърба ръце или ги бяха скръстили на гърдите. Все напрегнати, неестествени пози.

Моментът беше настъпил и беше тежък. Войската от ревенанти едва се сдържаше да не връхлети - гледката насреща беше позната, но досега можеха да я понесат само ако я приветстват със смразяващи ревове и стомана. Непогрешима стомана. Това, че сега не нападаха, приличаше на истинска лудост.

Въпреки това никой не нападна.

В този момент Акива се гордееше неистово с всички тях. Чувстваше се като великан, наелектризиран от тази гордост, и му се щеше да ги прегърне един по един. Сега обаче нямаше време за това. После ще го направи, когато всичко завърши благополучно. Както и ще стане. Както трябваше да стане. Елион стоеше начело на извънбрачните, затова Акива и Лираз тръгнаха към него.