Сънища за богове и чудовища - Страница 70

Обикновено смяташе, че си струва болката, стига да успее да вгорчи живота на другите, но се оказа, че низостта на Яил му убива удоволствието да го мъчи и Разгут с удоволствие се подчини. Смъкна се от гърба му, падна върху мраморния под с глухо тупване, болезнено изпъшка и стана видим в мига на удара. После се надигна, а атрофиралите му нозе неестествено се подгънаха настрани.

- На твоите услуги - произнесе с някакво гротескно достойнство.

- Нали не си въобразяваш, че трябва да ти благодаря? - Яил си свали шлема и го запрати по своя охранник. Можеше да открие обезобразеното си лице само като е в уединение: ужасяващият белег разсичаше лицето му от косата до брадичката, напълно заличавайки носа и превръщайки устата в някаква фъфлеща и мляскаща цепнатина. - И за какво?! - продължи, пръскайки слюнка.

Гримаса разкриви не по-малко ужасяващото лице на Разгут - подпухнал пурпурен мехур с опъната като на пришка кожа. Той заядливо отвърна нещо на латински, което императорът, естествено, не можеше да разбере: „Задето не ти прекърших врата, когато имах случай. Толкова лесно щеше да стане.“

- Стига си дрънкал на човешки езици - властно и нетърпеливо го прекъсна Яил. - Какво каза?

Намираха се в пищна зала на папския дворец, долепен до базиликата „Св. Петър“, току-що приключили срещата със световните лидери, на която Яил предяви исканията си, като под „предяви“ се разбираше, че беше повтарял всяка сричка, която Разгут нашепваше в ухото му.

- Заради думите - отвърна Разгут, този път с меден глас и на езика на серафимите. - Без моите думи, господарю, вие щяхте да сте само едно красиво лице. - Той се изкикоти и Яил го изрита.

Не беше кой знае какъв ритник. В него нямаше никаква показност, само брутална ефикасност. Светкавичен и твърд ритник, при който подсиленият със стомана нос на сандала му се вряза в ребрата на Разгут, потъвайки дълбоко в безформената подута плът. Разгут изкрещя. Болката беше остра и заслепяваща, прецизно насочена. Той се сгърчи около нея.

Смях.

В съзнанието на Разгут имаше пукнатина. Навремето той притежаваше изтънчен ум и тази пукнатина приличаше по-скоро на дребен недостатък върху полираната повърхност на диамант, невидима спойка в кристална сфера. После се разклони. Пропълзя навсякъде. И взе да поразява всяко нормално чувство, превръщайки го в негов собствен мутант: разпознаваем, но напълно изкривен. Сега, когато отново погледна Яил, омразата в очите му беше примесена с веселие.

Само очите го издаваха какъв е всъщност. В присъствието на подобните нему беше невъзможно да се каже, че са от един и същи вид. Серафимите бяха самото въплъщение на хармонията и грацията, на силата и великолепието - даже Яил, поне докато средната част на лицето му беше прикрита. Докато Разгут представляваше попарено, пълзящо създание с разложена плът, по-скоро зъл дух, отколкото ангел. Навремето той беше красив, о, да, но сега само очите му напомняха за това. Тяхната бадемова форма оставаше все така съвършена и непокътната върху подпухналото мораво лице.

Другият знак за истинското му потекло беше много по-страховит: останки прекършена кост, които стърчаха от плешките му. Крилете му били изтръгнати. Даже не отсечени, а изтръгнати. Болката беше с хилядогодишна давност, но той никога нямаше да я забрави.

- Чак когато оръжието се озове в ръцете на моите воини - отвърна Яил, надвесвайки се над него, - а човечеството коленичи пред мен, чак тогава може би ще оценя думите ти.

Разгут обаче си знаеше. Наясно беше, че е обречен да се превърне в кърваво петно в секундата, в която Яил се докопа до оръжието, а това го поставяше в доста любопитно положение, тъй като той беше натоварен да му го достави.

И понеже щеше да се превърне в кърваво петно, независимо дали се увенчае с успех, или се провали, пред него стоеше въпросът: дали предпочита да бъде треперещо, раболепно кърваво петно, или упорито и вбесяващо кърваво петно, което да провали амбициите на императора?

Формулирано така, решението изглеждаше много просто. Колко лесно би било да унижи и унищожи Яил. Разгут се забавляваше с мисълта какви нелепици би могъл да подшушне в ухото на Яил на важната и съдбоносна среща, от която идваха. Този глупак беше толкова убеден в унизителната сервилност на Разгут, че би повторил всяка негова дума. Изкушението беше твърде силно и Разгут на няколко пъти се изкиска, представяйки си какво би могло да стане.

Няма никакъв бог, глупаци такива, можеше да го накара да каже. Съществуват само чудовища, а аз съм най-зловещото от тях.

Страшно забавно беше да държиш всички карти. Разгут обаче си даваше ясна сметка, че дори ако Яил беше пристигнал тук без него и се беше обърнал към земните жители на своя роден език, техните домакини щяха да впрегнат цялата си човешка изобретателност, за да изнамерят декодираща програма за превод и вероятно само след седмица щяха да го разбират без проблем, даже да му отговарят чрез някакъв компютърно генериран глас.

Както може и да се очаква, той не обясни всичко това на Яил. Предпочиташе да съдейства за всяка сричка, да има контрол върху всяко изречение. Към руския посланик например: Някой има ли дъвка ? Дъхът ми е ужасен.

Или пък към американския държавен секретар: Нека запечатаме с целувка нашата крепка дружба.

Ето това щеше да е страшна веселба.

Но той някак успя да се удържи, защото решението - да унищожи Яил или да му помогне -щеше да има необратими и мащабни последици, стигащи далеч отвъд представите на самия император.