Сънища за богове и чудовища - Страница 83

Тук вече започваше интересното. Още не знаеха къде Яил е разположил войската си и не можеха да предвидят какво ги чака при втория портал над върховете на планинската верига Вескал, северно от Астре. Щяха да реагират според ситуацията, но очакваха, разбира се, многобройна войска. В съотношение десет към едно, ако имаха късмет, или още по-лошо, ако късметът им изневереше.

Затова Кару им даде тайно оръжие. Даже чифт оръжия.

Сега и те бяха тук, седяха в усамотение, по-встрани и най-високо от всички останали войници, на самия ръб на кратера, вперили поглед надолу. Докато Кару ги наблюдаваше, Тангрис повдигна една от изящните си предни лапи на пантера и я облиза; движението беше съвсем котешко, въпреки че лицето - и езикът - принадлежаха на жена. Сфинксовете отново бяха оживели.

Кару даде на бунтовниците Оживелите сенки. Но изпитваше смесени чувства заради това. Предостави й се сгоден случай да възкреси сфинксовете, Тангрис и Башаис - както и Амзалаг, тъй като душата му беше в същата кадилница, а тя беше готова да се опълчи на всеки, който се опита да й възрази - и това беше хубаво. Обаче все така изпитваше ужас от специалното предназначение на сфинксовете - да се придвижват незабелязано, в пълна тишина и да прерязват гърлата на враговете, докато спят.

Каквото и да беше това, дарба или магия, то надминаваше обикновената потайност. Сякаш сфинксовете излъчваха нещо сънотворно, за да са сигурни, че набелязаната жертва няма да се противи, каквото и да вършат с нея. Обречените дори не се събуждаха, за да умрат с достойнство.

Сигурно беше наивно да смята, че кървавата баня може да се избегне, но Кару беше наивна и не искаше да носи отговорност за нови кръвопролития.

- Доминионът е безнадежден случай - беше й казал Елнон. - За тях да ги изколят, докато спят, ще е по-голяма милост, отколкото заслужават.

Каквото и да ни се случи, никой не си вади поука от него, помисли си тя. Никога.

- Същото можеше да се каже доскоро и за извънбрачните. Крайно време е да станем подобри. Не можем да избием всички до крак.

- Тогава ще ги пощадим - обади се Лираз и отначало Кару прие това за проява на обичайния й леден сарказъм, но за огромна изненада се оказа, че греши. - Три пръста - продължи Лираз, загледана в ръцете си, докато ги обръщаше ту с дланите нагоре, ту обратно. - Вземете средните три пръста на мечоносец или стрелец с лък и той става негоден за битка. Поне докато не се научи да ползва другата ръка, но това ще е проблем за други времена. - Тя погледна Кару право в очите и вдигна вежди, сякаш питаше: е, ще свърши ли работа?

Щеше... да свърши работа. Стиснаха си ръцете, а по време на полета Кару имаше време да осмисли що за странна милост е предложението на Лираз - особено щом става дума за Доминиона. И то малко след странната й реакция по повод нападението на Тен. „Заслужавах си отмъщението“, беше казала тогава без капка гняв. Кару не искаше и да знае с какво точно си го е заслужила; стигаше й да се чуди и мае над този внезапен край от поредицата отмъщения. Колко често се беше случвало в тази дългогодишна война на омраза някой да каже: „Достатъчно.

Заслужих си го. Нека сложим край.“ Но Лираз направи точно това. „Какво ще правиш с душата й си е твоя работа“, беше добавила, позволявайки на Кару да освободи душата на Хаксая от тялото на вълчицата, където по начало не й беше мястото.

Още не знаеше какво ще прави с нея, но все пак я беше съхранила. А ето че сега Лираз не само предлагаше животът на воините от Доминиона да бъде пощаден, но и ръцете им в по-го лямата си част да останат непокътнати. Така те едва ли скоро щяха да опъват тетивата на лъка или да въртят меч, но поне щяха да са много по-добре, отколкото ако ръката им е отсечена до китката. Това беше нещо повече от милост. Това беше добрина. Колкото и странно да изглежда.

Така че беше решено. Оживелите сенки щяха да обезвредят, ако могат, охраната при портала на Яил или поне колкото се може повече от стражите край него.

Колкото до Акива, той щеше да полети на запад до нос Армазин, където се намираше най-големият военен гарнизон в бившите Свободни земи. Неговата роля - и това можеше да се окаже решаващо - бе да вдигне бунт във Втори легион и да опита да настрои поне част от войската на Империята срещу Яил. Докато Доминионът представляваше военният елит, аристократите в армията, и щеше да се бие, за да запази отредени му по рождение привилегии, то войниците от Втори легион бяха в по-голямата си част обикновени волнонаемници и можеше да се очаква, че не чакат с нетърпение новата война, особено ако е срещу стелианите, които бяха не зверове, а техни родственици, макар и далечни. Според Елион славата на Акива като Бич за зверовете можеше да наклони везните в тяхна полза пред обикновените войници, особено след като той се беше показал толкова убедителен пред своите братя и сестри от извънбрачните.

Кару също трябваше да мобилизира всичките си сили, за да „убеди“ Яил да се оттегли, но тогава щеше да се намеси Лираз, която също като Акива владееше методите на този тип „убеждаване“; накрая всичко беше решено.

- Отивам да разбера какво са научили съгледвачите - каза тя на Мик и Зузана, стовари тежко багажа си на земята и разкърши рамене. Най-много я притесняваше, че ги чакат само трима съгледвачи: Лиливет, Хелгет и Вазра. Зири беше разпратил четири двойки и от всяка от тях трябваше да се върне по един войник, който да докладва какво е положението по брега.

Значи трябваше да са общо четирима.

Изглежда, просто закъснява, каза си Кару, но после дочу как Вълка казва на Лираз: „Трябва да приемем най-лошото“.