Сънища за богове и чудовища - Страница 86

Телата са на химери и извънбрачни, а после...

... за втори път пада мрак.

Над главите им пада второ небе от огън, крило до крило до крило и даже грозната черна надежда не може да устои на тази гледка. Втора вълна доминионци, съкрушителна като първата и днес Нитид е богиня единствено на сълзите.

- Kapy! - провиква се той и вече не се изненадва, че от неговите устни излиза теноровият глас на Вълка - глас, способен да пресече грохота на битката и да окопити изтощените войници да продължат и да продължават, като че животът е награда, която трябва да се спечели с кръвопролитие. Убивай и убивай и убивай, за да живееш. Колцина и още колко време? В края на краищата всичко е въпрос на математика и макар истинският Тиаго да умееше да печели невъзможни битки, нито една от тях не е била толкова невъзможна.

Освен това той не е Тиаго.

Крещи заповеди; химери и извънбрачни като един се втурват напред. Когато стига Кару, около тях четиримата с Акива и Лираз вече се е образувал щит от воини.

- Вие двете трябва да вървите - казва Вълка. Гласът му се извисява над хаоса и очите му гледат настоятелно, но не студено, нито има лудост в тях. Този Бял вълк днес няма да разкъса със зъбите си нито едно гърло. - Измъкнете се на всяка цена. Използвайте заклинанието за невидимост. Работа ви чака.

Кару първо се противи.

- Не можем да ви оставим точно сега...

- Трябва. Заради Ерец.

Заради Ерец. Което ще рече: не става въпрос за нас.

Защото ние ще умрем.

- Тръгвам, само ако се погрижиш за сигурността - задавено казва Кару. - Все някой. Който и

да е.

Ще рече някой да изчака на сигурно място края на клането, а после да се върне и да събере душите. Но това е безсмислено. Щом като серафимите вече знаят за възкресяването, ще имат грижата да го предотвратят. Ще изгорят телата и ще охраняват пепелта, докато душите се разсеят безвъзвратно. Въпреки това Зири кимва в знак на съгласие.

Време е да се разделят. Нежеланието, което ги обгръща, е сложна паяжина - плетеница от любови и копнежи... дори най-ранните и нежни филизи за какъвто и да е шанс са така невъзможни, че изглеждат направо смехотворни. Зири поглежда бегло Лираз, тя отвръща също така бегло на погледа му и после двамата бързо отвръщат очи: Зири към Кару, Лираз към Акива. Само секунда - но и цяла вечност - си позволяват за сбогуване. Пожелават си невъзможни неща и оставят всичките техни какво-би-било да полетят към земята заедно с мъртвите тела.

Според легендите химерите се родили от сълзите, а серафимите - от капките пролята кръв, но в този момент те всички са деца на разкаянието.

В мига, в който Кару и Акива започват да се търсят с очи за прощален поглед - лицата и на двамата са каменни пред безпределната загуба: моля, не точно сега, о, моля - Вълка заговаря.

- Акива - казва, - отведи ги. Придружи ги до портала. Погрижи се.

Акива примигва бързо. Не иска да спори, но се налага. Той трябва да е тук, да се сражава...

- Нищо чудно порталът да е охраняван - продължава Вълка, приемайки мълчаливото му възражение. - Може да имат нужда от помощ. - Битката около тях достига трескав пик. -Вървете!

Акива кимва и те тръгват.

Лираз е тази, от която Зири не откъсва поглед, докато съвсем не изчезват. Това не става постепенно - просто в един момент ги има, а в следващия изведнъж ги няма и на крайния и мъчителен предел между има ги-няма ги Лираз вече не е с онази смъртоносно съсичаща усмивка, у нея няма и следа от презрение, студенина или отмъстително ст. Чертите й са смекчени от скръб и от нейната красота чак дъхът спира.

А после изчезва. В кръга от войници Вълка остава сам. Късметлията Зири, мисли си той, изпразнен, изтърбушен. Но не днес, нито утре.

После вдига очи. Многобройните армии са прогонили мъглата и той съзира редици от воини.

И още воини, и воини, и воини.

Избухва в смях. Напряга откраднатото си тяло, оголва зъби и се хвърля напред.

Катери се по тях. Толкова са нагъсто; това го улеснява. Трябва само да се хвърли и да сграбчи във въздуха един от тях и да го убие. И да се метне към следващия, докато тялото на първия още пада. После към следващия и към следващия, докато земята не остане далече под него, а те пляскат и сплитат криле, опитвайки да му избягат. Зад тях обаче напират други и той в нито един миг не остава без плячка. Не му липсва кръв за проливане, а смехът му звучи така, сякаш се дави с нея.

Той е Белия вълк.

Лираз се носи бързо към портала. Тътенът на битката ечи подир нея, докато постепенно не стихва до свистенето на въздуха, въздух, който подлютява очите й. Няма друга причина да й смъдят очите, само това: въздухът и скоростта.

„Не ни запознаха. Не и както се полага.“ Това каза той при вирчетата с термална вода, преди да й издаде своята тайна, остра като кинжал. Можеш да ме убиеш с това. Но ти се доверявам, защото няма да го направиш.

Доверие. Дали му се доверяваше, защото й спаси живота, или защото й довери тайната си, или пък заради двете? Видя го как се бие - комбинация от ефективност и размах; беше брутален и грациозен, но това нямаше нищо общо с грацията му при Хинтермост, когато още беше в собственото си тяло и танцуваше шеметния танц на кирините със сърповидните остриета. Ножовете приличаха на част от самия него. Но тези мечове сега - не. Нито пък това тяло. Откакто разкри пред нея кой е в действителност, външността на Белия вълк вече й прилича на чужда дреха, която той всеки момент ще разкопчае и свали, появявайки се отдолу строен и висок, тъмнокож и рогат. В съзнанието й неговото рождено тяло е само силует. Зърна го отдалече и дори не знае как изглежда истинското му лице.