Сънища за богове и чудовища - Страница 154

154

Буревестникът - който си нямаше име - не можеше да мине през тесния процеп. Мамка му.

Налагаше се да спрат за малко, за да им обясни.

- Имаме нужда от публика. Всичко трябва да стане пред свидетели, които после да разказват легенди за случилото се надлъж и шир и да го възпяват. Искам за това да бъдат съчинени песни. Нещо против? А сега ще може ли да повикате всички? Включително и Кару?

При тези думи Зири и Лираз изведнъж се смутиха и взеха да се държат някак странно, което накара Мик да допусне, деликатно, че може би в момента Кару и Акива са... заети.

Какво стълпотворение на чувства настана у Зузана! Трепет при мисълта, че най-после Кару и Акива са „заети“! И колко несправедливо, че това трябваше да съвпадне точно с нейния миг слава.

- Но заради това си струва да ги прекъснем, нали? - примоли се тя.

През цялото това време кръжаха във въздуха, отлагайки момента, когато ще им се наложи да кацнат и да влязат в пещерата на собствен ход.

- Не - отвърна Мик, самото въплъщение на здравия разум.

-Но...

-Не.

- Хубаво. Но искам все някой да ни види.

Всички останали ги видяха. Лираз отиде да ги повика и те се скупчиха при входа на пещерата, надавайки напълно удовлетворителни ахкания и възклицания. Зузана дочу предания рев на Вирко: Нийк-нийк! и едва тогава се почувства готова да сложи край на това пътешествие.

Приближиха огромното създание колкото може по-плътно до скалите, където криво-ляво се смъкнаха от гърба му, после го прегърнаха през широкия врат в знак на благодарност и за сбогуване. Предполагаха, че сега то ще си замине и ще ги остави, но се надяваха да не стане така („Ако не си тръгне, ще му дадем име!“) и продължиха да гледат тъжно подир него, а то се издигаше все по-нависоко и по-нависоко, докато не се превърна в малка резка, драсната върху сияйния небосвод.

Едва тогава, поглеждайки насъбралите се химери и серафими, си дадоха сметка, че нещо не е наред. В поведението им имаше нещо недоизказано и... Кару също беше тук. Не-заета. Защо? И защо стоеше встрани от останалите? Къде беше Акива?

Кару им помаха стъписана и с бледа усмивка, поклати глава и очите й, естествено, щяха да изхвръкнат при вида на крилете на Елиза, но дори това не я накара да излезе напред и да ги поздрави. Сега разговаряше с Лираз, а Лираз вече не се смееше като някой, който наистина се смее. Изведнъж беше възвърнала най-ужасявагция си вид. Стиснати устни и побелели от гняв ноздри, много по-страховита, отколкото някога беше изглеждал Белия вълк.

Зузана на мига забрави за собствената си слава и се втурна към приятелката си.

- Какво? Какво какво какво? За бога, Кару, какво?

- Акива. - Толкова отчаяно го каза. Кару изглеждаше отчаяна. А не трябваше да е така. - Той си отиде.

... Има си причина...

(„Какво съм направил?“)

... Има си причина за десятъка болка.

Това не беше изговорено на глас. Найтингейл предаде на Акива всичко без думи, внуши му го и то беше много повече от думите. Това бяха спомени, които се разкриха пред него в звук и образ и чувствата станаха негови, ужас и сърдечна болка. Нямаше начин да го разбере погрешно. Стоеше пред Найтингейл и Скараб и ги виждаше с очите си, както и другите трима отзад. Но с вътрешния си поглед съзерцаваше нещо друго и се сгърчи при вида му.

... Бъди спокоен. Ти си дете на детето ми.

Фиеста. Найтингейл я показа на Акива в спомените си, така пропити от копнеж, че той разбра, макар никога да не го беше изпитвал лично, какво е родителска любов по изгубено дете.

... Ще ми се да те бях познавала. За да ти помогна, а не да ти причиня болка. Затова трябва да ме слушаш. Ти си дете на детето ми, но аз не знаех за теб. Фиеста беше изгубена за нас. Изчезнала. Само защото теб те има ме кара да се досещам какво е станало с нея. Зная, че любимата ми дъщеря беше наложница в харема на един войнолюбец, който разцепи света на две.

Тя не се опита да прикрие мъката и опустошението, причинени й от това, а Акива почувства как се връща към корените на всичко, сякаш времето беше обърнало своя ход и той е първопричината майка му да вземе това решение, в резултат на което се е появил на бял свят.

... Знам също, че това не би могло да я сполети... против нейната воля. Тя беше стелианка и моя дъщеря. Тя беше силна. Значи доброволно го е избрала.

Спомените бяха цялостни, сякаш принадлежаха на самия Акива. Струяха изпод думите на Найтингейл: самата същина на жената, която е била Фиеста, красива и тревожна. Тревожна? Заради усета си на търсач на подземни води към вените на съдбата и порива да ги следва дори в мрака.

... Така трябва да е било. Изглежда, е имала причина.

От съзнанието на Найтингейл към Акива се предаде познанието, че за много стелиани съдбата беше нещо реално, също като любовта или страха - величина в техния живот, чиято тежест беше способна да променя неговия ход. Наричаха ананке този усет към зова на провидението. Ако твоята ананке е силна, тогава добре - можеш да я следваш, или да и противостоиш, но заедно със съпротивата идва и угнетяващото чувство за нещо нередно, което съпровожда всеки твой избор.

... И тази причина сигурно си бил ти.

Спомените изчезнаха, оставяйки след себе си пустота, и Акива се изгуби в нея.

Ти, ти, кънтеше пустотата и в нея се появиха нови думи, които го очакваха. „Моят син няма да се оплете във вашата хилава орис.“ Но още преди да ги проумее на мястото, където стоеше Фиеста, разцъфна ново послание. Този път беше съвсем различно: студено и сдържано и необхватно.

154