Сънища за богове и чудовища - Страница 155

155

... Континуума, който е великото Цяло, е свързан и обвързан от енергии. Ние ги наричаме воали. Имат и други имена, много, но това е най-простото. Те са отвъд нашите измерения. Те са алфата и омегата на всяко нещо и само това знаем: воалите пазят неприкосновеността на световете и ги държат разделени един от друг. Долепени, но с ясна граница помежду им, както се полага за светове. Когато преминаваш през порталите, ти нарушаваш целостта на

воала.

Воали, Континуум, великото Цяло. Това бяха определения, които Акива не беше чувал преди, но той беше проникнат от идеята за тях и в нея имаше преклонение, което граничеше с боготворене. Това вече не представляваше картина от спомени, защото беше невъзможно. Никой не можеше да види Континуума. Защото той беше всичкото. Сбор от светове.

Досега Акива познаваше два от тях: Ерец и Земята. Чрез мисленото послание на Найтингейл той разбра за... още много.

Това беше смайващо. Дори беглото вникване в идеята за Континуума беше достатъчно, за да му се прииска да падне на колене. Наблюдаваше обкръжаващия го космос, който постепенно се разкриваше. И се разкриваше, и се разкриваше и нямаше край в това разкриване, нямаше граници за неговите измерения. Като бог, който вдига своите хиляда-хиляди глави, една подир друга подир друга подир друга, отваряйки своите хиляда-хиляди усти, за да нададе страховит, кънтящ по целия свят рев...

... Ние черпим енергия от воалите, за да вършим магия. Те са нашият извор. На всичко. Това не е проста работа. Силата не може просто да се вземе. Има си цена, разменна монета срещу енергиите. И това е десятъкът.

- Десятъкът болка - каза Акива. Изрече го гласно, тъй като не знаеше по какъв друг начин да общува със себеподобните си, и видя как Скараб свъси вежди, а челото на Найтингейл, чиито вежди бяха свъсени досега, се изглажда. Тя го изгледа с любопитство и в отговора й се долавяше нежно състрадание.

... Болката е един от начините. По-лесен и no-груб. Десятъкът болка е като да... използваш рало, за да посадиш цвете. Само това ли знаеш?

Той кимна. Този разговор без говорене беше много изнервящ.

- Не е само това - намеси се Скараб на глас. - Иначе нямаше да сме тук.

Начинът, по който го погледна. Вменяваше му вина. Акива започваше лека-полека да проумява.

- Сиритхар - каза той прегракнало.

Погледът на Скараб стана още по-остър.

- Значи все пак знаеш.

- Нищо не знам. - Каза го с горчивина, усещайки като никога досега колко е вярно.

Почувствала неговата покруса, Найтингейл пристъпи напред. Не посегна към него, но както

и по-рано той усети прохладно докосване върху челото си и разбра, че тя е била тази, която му попречи да призове силата в битката при Аделфийските планини и която го утеши, съвсем за кратко, след това. В следващия момент осъзна още нещо и това го стъписа: мистерията около победата в Аделфите. Те са били, разбира се.

Тези пет ангела някак бяха обърнали победния ход на Доминиона. През годините Акива често се беше опитвал да си представи докъде стигат магическите способности на неговите себеподобни, но никога не беше допускал, че владеят такава мощ.

После Найтингейл заговори на глас, прекъсвайки връзката с неговото съзнание, и той беше доволен от това, особено след като чу какво още има да му казва.

Никакво хладно докосване не би могло да смекчи думите й.

- Сиритхар сама по себе си е енергия, първичната съставка на воалите. Тя е... едновременно черупката на яйцето и неговият жълтък. Тя едновременно предпазва и подхранва. Тя придава форма на пространството и времето и без нея всичко тук би било само хаос. Питаш какво си направил. Ти си си присвоил сиритхар. - В гласа й имаше тъга. - Толкова много наведнъж, че ако беше платил десятък за нея, това щеше да те убие стотици пъти, но не е станало, защото не си платил десятъка. Дете на моето дете, ти само си взел, без да дадеш нещо в замяна. Това е недопустимо и е много опасно. Казаното от Скараб е истина. Ние те проследихме дотук, за да те убием...

- Преди ти да избиеш всички останали. - Това беше казано от Скараб. Без капка милост. Но и да беше проявила милост, какво от това?

Акива взе да клати глава. Не загцото отричаше. Вярваше им. Почувства истината в думите им и отговорът на въпроса, който го глождеше. И въпреки това не можеше да проумее.

- Аз нищо не знам - каза той отново. - Как бих могъл да убия... Всички.

Гласът на Найтингейл стана дрезгав.

- Не разбирам защо ананке е подтикнала дъщеря ми да те създаде. Защо воалите трябва да пораждат онова, което ще доведе до тяхното унищожение.

Ананке. Ехото от отражението на фатума.

- Унищожение? - кухо повтори Акива. Цял живот му бяха внушавали, че той не разполага със себе си, а е само оръжие на Империята, брънка във веригата: даже името му не беше негово, а взето назаем. Но той се беше освободил, поне така си мислеше. Въобразяваше си, че животът му е средство за действие - действие по негов личен избор - и накрая си повярва, че наистина е свободен.

Все още не разбираше какво му казва Найтингейл, нито защо Скараб иска живота му, но едно му беше ясно: през цялото време е бил впримчен в мрежа от съдбовни нишки, много по-голяма, отколкото някога си беше представял.

Сърцето му взе да блъска в гърдите и Акива разбра, че не е свободен.

- Невъзможно е да вземаш, без да платиш десятък - повтори Найтингейл. Произнесе го натъртено, бавно, сякаш да се увери, че той е разбрал. Погледът й го парализираше, караше го да стои нащрек, но в него проблясна и нещо друго - упрек? Или може би страхопочитание? -Невъзможно е за всеки друг - добави с твърд поглед и това проникна в него - дали защото му беше внушено, или защото самият той го осъзна, не можеше да каже.

155