Сънища за богове и чудовища - Страница 156

156

Престъпление.

- Но въпреки това ти го направи три пъти. Акива, ако вземаш без да плащаш десятък, това изтънява воалите. - Погледът й отскочи към Скараб. Преглътна мъчително. - А като изтъняваш воалите... - Тя се поколеба. Ето, това беше моментът, осъзна Акива. Моментът на истината. Играеше пред очите му и беше бездънен и мрачен като всичко казано и чуто досега. Долови ехо, отделни фрази. Той беше чувал това и преди. Избрани. Паднали. Карти. Небеса. Потоп. Мелиз.

Зверове.

Найтингейл се боеше да го каже, но Скараб не й позволи да отлага.

- Нали искаше да говориш с него? Е, говори. Разкажи му какво правим ние, час по час, на нашите далечни зелени острови и за какво би трябвало да ни благодари. Кажи му защо дойдохме за него и какво той едва не ни стовари на главите. Разкажи му за Потопа.

Кару държеше гавриела върху дланта си. Всички се бяха струпали около нея в голямата пещера. Химери, извънбрачни, хора. И Близа, каквото и да беше тя сега. Кару се загледа в момичето, което стоеше с гръб към Вирко; не знаеше какво точно е Близа, но те имаха нещо общо: и двете не бяха съвсем хора, а нещо много повече, всяка от тях единствена по рода си.

- Какво ще си пожелаеш? - попита Зузана.

Кару отново погледна медальона, натежал в ръката й. Остана с чувството, че Брнмстоун отвърна на погледа й. Изсеченото върху метала изображение беше грубо и недодялано, но въпреки това за миг върна живия му поглед и онзи негов глас, така дълбок, че приличаше на сянка от звук.

„И аз мечтая за това, дете“, беше й казал в тъмницата, където тя очакваше своята екзекуция; прииска й се да му покаже какво вижда пред себе си сега, макар че никое желание нямаше силата да го осъществи. Виж какво постигнахме. Виж как Лираз и Зири седят рамо до рамо. Готова беше да се обзаложи на какво да е, че кожата на ръцете им, които почти се докосваха, беше наелектризирана също като нейната кожа преди малко, когато Акива стоеше наблизо. Ето я и Кейта-Ейри, която само преди няколко дни насочваше със смях хамсите си срещу Акива и Лираз. Сега се беше изправила до Орит, ангела от военния съвет, който тогава се блещеше от другата страна на масата, съдейки Вълка за дисциплината на неговите войници. И Амзалаг, който беше готов с тялото, създадено за него от Кару - не така сиво, огромно и ужасяващо като предишното - на всяка цена да изрови душите на своите деца от пепелищата на Лораменди.

Всички те бяха тържествени и сплотени - другари, които са се били рамо до рамо и са оцелели в една невъзможна за печелене битка; които бяха белязани с нейната загадка и нещо повече от обикновена бойна солидарност. След преживяното в Аделфийските планини всички те бяха обзети от завладяващото усещане за съдбовност.

Съдба. Кару все още не можеше да се отърси от чувството, че ако изобщо съществува нещо подобно, то със сигурност я ненавижда.

Колкото до въпроса на Зузана - какво би си пожелала с този гавриел.. Какво да си пожелае, та то да й върне Акива и да заглуши злокобното предчувствие, че дори те двамата да постигнат всичко желано, пак няма да могат да се съберат? Бримстоун винаги е бил безпределно ясен по въпроса докъде се простират възможните граници на желанията.

„Има неща, които са по-големи от което и да е желание“, беше й казал той, още докато беше малко момиче. „Какви например?“, попита го тогава и неговият отговор още я преследваше; сега гавриелът тегнеше в ръката й и единственото, в което искаше да вярва, бе, че той може да разреши проблемите й. „Повечето неща, които са истински важни“, каза й тогава Бримстоун и тя знаеше, че той има право. Не можеше да си пожелае сбъдната мечта, щастие, или свят, в който те двамата с Акива да бъдат самите себе си. Защото знаеше какво ще се случи. Нищо. Гавриелът просто щеше да остане да лежи в ръката й, а образът на Бримстоун щеше да я гледа укорително заради нейната глупост.

Но желанията не бяха съвсем безполезни, стига да уважаваш предела на техните възможности.

- Искам да знам къде е Акива - каза тя и гавриелът се стопи в дланта й.

Найтингейл започна да разказва, но Скараб й отне думата. По-възрастната жена беше твърде деликатна и се опитваше да смекчи ужаса на тази история, която беше самото ядро на ужаса, сякаш се боеше, че воинът пред нея няма да може да го понесе.

Но той го понесе. Пребледня. Стисна челюсти толкова силно, че Скараб чу пукането на костите, и въпреки това го понесе.

Разказа му за високомерието на маговете, които вярвали, че могат да завладеят целия Континуум; разказа му за Феерите и как единствено стелианите се възпротивили на техния поход. Разказа за цепенето на воалите и как избраните дванайсет били обучени да пробиват самата тъкан на съществуванието, субстанция така непостижима за техния вид, че все едно хищни птици да кълват очите на бога.

И му разказа какво открили оттатък един от най-отдалечените воали. И какво отприщили.

Нетилъм, така ги нарекли, защото зверовете нямали език, на който да се назоват, а притежавали само алчен глад. Нетилъм била древна дума за осакатяване и точно това били те.

Нямаше кой да ги опише. Никой оцелял не ги беше виждал, но Скараб усещаше присъствието им, тук по-слабо, отколкото у дома, но въпреки това дори сега го чувстваше. То винаги се усещаше. Те непрекъснато бяха наблизо около нея. Напиращи, смучещи, дъвчещи.

Да си стелианин означаваше всяка вечер да си лягаш в къгца, на чийто покрив дебнат алчни чудовища, които опитват да проникнат вътре. Само дето покривът беше небе. По-скоро воал, който се беше слял с небето, а при Далечните острови всичко беше море или небе, затова говореха съвсем простичко за това: небето кърви, небето разцъфва. То боледува, то изтънява, то се продънва. Но тъкмо воалът, изплетен от безчет енергии - сиритхар, - беше онова, за което се грижеха стелианите, охраняваха го и го подхранваха, всяка секунда от всеки ден със своята собствена жизненост.

156