Сънища за богове и чудовища - Страница 158

158

Но тя не каза нищо от това на Акива. Засега му беше разкрила всичко останало, само не и неговата пагубна роля в тази история. Не би трябвало да й е трудно да завърши разказа. Вижте какво причини той. Но гласът й изневери. Колкото и да е нелепо, щом видя опустошението, което му причинява с думите си, съзнанието й изведнъж се върна назад към спомена как се усмихваше той - насреща й, но не на нея - н тя си спомни сиянието, което излъчваше тогава, неговата радост и как това я накара да отстъпи зашеметена като послушник, когото посвещават в Лексикона, а той усеща за първи път цялото великолепие на този сияен, таен език. Същото беше и когато го завари в къпалнята на пещерите, докато очакваше... „уречената среща“, както по-късно я нарече пред Найтингейл, защото не искаше да използва истинската дума за това. За онова, което прекрасната синекоса чужденка разпалваше в него, и сиянието, породено между двамата.

Акива беше влюбен.

Жалко, но това не беше неин проблем. В сравнение с нетилъм то приличаше на отпечатък от ходило в пепелта, нетрайно и лесно заличимо.

Мълчанието й се проточи дълго и Найтингейл с изключително изящество и деликатност се опита да вземе думата от нея, сякаш беше чиле прежда, за да размотае последната му част и да й спести усилието.

Но Скараб поклати глава и си възвърна гласа, за да довърши сама разказа.

Сякаш нещо я блъсна в гърдите, когато го видя да пада на колене. Мислеше си за Фиеста, която никога не беше познавала, и как е била призована от грозната си орис чак на другия край на света, за да положи своята неприкосновеност в краката на един тиранин с единствената мисъл да даде живот на този мъж: Акива от извънбрачните, чиято сила по някакъв неизказан промисъл превъзхождаше тази на всички останали.

А грозната орис на Скараб беше да повали този мъж на колене, но кой знае защо си мислеше, че Фиеста би я разбрала. Траншеите на ананке са толкова дълбоки, че нямаш друг избор освен да ги следваш, или да драскаш отчаяно нагоре по отвесните им стени в опит да избягаш. Скараб нямаше намерение да бяга. През всичкото време тя вървеше към тоя момент, още откакто чу за арфата със струни от отнет живот, но и много преди това, от първия миг, когато енергиите са се слели, за да я създадат. Пътят й я водеше право напред, а Акива беше вплетен в него.

Тя беше предприела това пътуване, за да преследва и убие маг.

И щеше да се завърне от него подходящо въоръжена, за да преследва и убива богове.

Имало едно време единствено мрак и чудовища, огромни като светове, които се носели из него. Те харесвали тъмнината, защото тя скривала ужасяващия им вид. Случело ли се някое друго създание да сътвори светлина, те я потушавали. Когато се родили звездите, те ги погълнали и сякаш мракът щял да продължи вечно.

Но една раса от сияйни воини чула за чудовищата и тръгнала от своя далечен свят на битка с тях. Войната продължила дълго, светлина срещу мрак, и много от воините загинали.

Накрая, когато най-сетне победили чудовищата, едва стотина били останали живи и тези стотина били звездните богове, които пръснали светлина из вселената.

Акива се напрегна да си спомни от кого за първи път чу този мит. Чудовища, които плуват из мрака и поглъщат цели светове. Врази на светлината, гълтачи на звезди. Дали не я разказваше майка му? Не си спомняше. Живя с нея едва пет години, а многото други, които ги последваха, заличиха спомена за тях. Нищо чудно да са му втълпили този мит в тренировъчния лагер като един вид пропаганда, за да разпалят в него омраза срещу химерите, защото точно така беше преиначено преданието в Империята: в един съвсем различен мит, толкова обезобразен, че чак наивен.

Разказа го на Мадригал през тяхната първа нощ докато лежаха върху разпилените си по земята дрехи на брега, обрасъл с изповеден мъх, натежали и лениви от наслада. И двамата се смяха на тази история. „Грозният вуйчо Замзумин, който ме създал от сенките“, беше възкликнала тя. Абсурд!

Или пък не съвсем. Скараб ги наричаше с различни от Акива имена, но това си имаше свой смисъл. Както сиритхар в Империята означаваше състояние на покой, в който звездните богове действат чрез мечоносеца, така нетилъм беше неговата противоположност: нечестивата бойна ярост да убиваш, за да не бъдеш убит. Навремето тези названия са имали значение за естеството на техния свят. Но с течение на годините истината някак се беше разпиляла.

А сега Акива разбра, че чудовищата са реални.

И че всяка секунда от всеки ден опитват да пробият воала на света.

И че народът, с който беше сроден по кръв, се беше посветил на призванието да кърпи воала със своята собствена жизнена сила.

И че той... той... едва не го беше разкъсал.

Сега стоеше на колене. Едва смътно съзнаваше как изобщо се е стигнало дотук. Стореното от Феерите бе само половината път към Потопа. В своето невежество той почти беше завършил делото им.

Не е само поради невежество - внуши му Найтингейл. Тя също беше паднала на колене пред него, докато Скараб стоеше на мястото си, неподвижна. - Невежество и мощ. Това е недобро съчетание. Мощта е мистерия, също като самите воали. А твоята е по-голяма от всеки друг. Не можем да ти я отнемем по друг начин, освен като те убием, а ние не искаме да го правим. Нито можем да те оставим, разчитайки, че доброволно ще я сдържаш.

Така Акива разбра, че е поставен пред избор, който всъщност не е избор.

- Какво искате от мен? - попита прегракнало той, макар вече да знаеше.

- Ела с нас - отвърна Найтингейл гласно. Гласът й беше притихнал и тъжен, но Акива гледаше над рамото й към Скараб и не видя в нея нито тъга, нито милост. - Ела си у дома -добави баба му още по-тихо.

158