Сънища за богове и чудовища - Страница 159

159

У дома. Приличаше на предателство дори само да чува тази дума, още повече че гледаше към Скараб, когато тя беше произнесена. Дом щеше да бъде онова, което ще съградят двамата с Кару. Домът беше Кару. Акива все едно видя как неговото бъдеще се разнищва в ръцете му. Представи си общата им завивка, която още не съществуваше, символ на тяхната най-проста и най-дълбока надежда: място, където да обичат и мечтаят. Щяха ли да я разкъсат на две, той и Кару, и да отнесат със себе си парцаливите й половини там, където беше решила да ги запрати тяхната орис?

- Не мога - отвърна той отчаян, без да се замисли какво всъщност означава това, нито че може да бъде изтълкувано като негов окончателен избор.

Найтингейл само го погледна, а в извивката на устните й се таеше разочарование. Колкото до Скараб, изражението й нищо не подсказваше, но тя ясно му беше дала да разбере какъв е неговият избор, ако все още не го е проумял. Вече на два пъти беше връхлитан от внезапното и дълбоко проникновение за собствения си живот. Това беше третият път и заедно с него получи внушение, много по-сурово от тези на Найтингейл - очевидно идваше от Скараб; то не беше жестоко, а просто безмилостно, и той разбра, че тук няма място за милост, не и от нейна страна. Тя беше царица на един народ, поробен от непосилно бреме - от тях зависеше целостта на Континуума. Ето защо не й беше позволено да се колебае, никога, и тя не се поколеба. Това беше сила, не жестокост. Нейното мислено послание представляваше образ: сияйна нишка, стисната между два пръста, съпътстван от внушението, че тази нишка е животът на Акива, а пръстите са нейни и че тя би могла да я прекъсне съвсем лесно, само с едно дръпване.

И щеше да го направи.

Но той усети и нещо друго в нейното мислено послание, и то го изненада. За всички щеше да е много по-безопасно, а и на нея щеше да й е по-лесно, ако го убие още сега. Но не само по-лесно, нито само по-безопасно. Имаше и друго, което той не можеше напълно да схване, нещо в образа на тази сияйна нишка. Струна на арфа. Скараб и Найтингейл бяха спорили за това по-рано и Акива усети, че царицата, изглежда, ще спечели нещо като го убие.

Но тя не искаше да го прави.

- Е? - попита тя.

Изборът беше лесен. Живот, това първо. Защото все пак трябва да си жив, за да може да решаваш по-нататък.

- Добре - отвърна Акива. - Ще дойда с вас.

И тъй като без съмнение наоколо витаеше Елай - призрачната богиня, която беше пробола слънцето и която беше предала много повече любовници в сравнение с онези, на които беше помогнала, - Кару влезе в пещерата в същия този миг и го чу какво казва.

Акива?

Кару не можеше да проумее какво вижда. Изпълнението на нейното желание се оказа просто самото желание. Щом гавриелът изчезна, тя вече знаеше къде е той: съвсем наблизо, но скрит дълбоко в онази част на Киринските пещери, която още не бяха изследвали. И ги поведе натам през криволичещите коридори, докато не направи и последния завой, за да открие... Акива на колене.

Имаше още петима чернокоси непознати и тя чу какво им казва той, но в думите му нямаше смисъл и тя не се втурна към него. Всъщност не се втурна. Краката й изобщо не докоснаха пода, но само за секунда се озова до него, привлече го към себе си, взря се в очите му, поглеждайки навътре в него. Изпълни го със себе си и разбра всичко. Още на мига.

Това беше завършекът.

Сега той й заприлича на тлеещ огън и всичко беше изгубено и пусто.

- Съжалявам - каза той и тя не можеше дори да си представи какво може да се е случило за тези няколко часа, та да го промени до такава степен. Къде беше онзи настоятелен очакващ поглед, къде беше бликащата му жизненост, смехът, шегите, танцът, жаждата? Какво бяха сторили с него? Тя се извърна рязко към непознатите и чак тогава видя очите им.

О!

- Какво означава това? - попита и тутакси се уплаши от отговора, който можеше да получи. Въпреки това се приготви да го чуе, но той се бавеше, или пък тя отново възприемаше погрешно хода на времето, а после Акива я взе в прегръдките си и притисна устните си о темето й в протяжна целувка. Тая целувка щеше да е добре дошла, ако беше върху устните й. А като отговор на въпроса й означаваше нещо много лош. Това беше сбогуване, от ясно по-ясно. Почувства го по напрежението в ръцете му, по играещата му челюст, по безпомощно отпуснатите рамене. Тя се дръпна назад, по-далече от целуващите я на сбогуване устни. - Какво правиш? - възкликна. После като през мъгла със закъснение осъзна какво го беше чула да казва. - Къде отиваш?

- Заедно с тях - отвърна той. - Така трябва.

Тя отстъпи крачка назад, поглеждайки отново към тези „тях“. Народът на Акива, сте лианите. Знаеше, че досега той не беше срещал нито един от тях и не можеше да проумее какво означава това, че са дошли точно сега. По-възрастната от жените стоеше най-близо и беше много красива, но младата беше онази, от която не можеше да откъсне поглед Кару. Може би в този момент в нея проговори художникът. Понякога, много рядко, се случва да срещнеш някого, който по нищо не прилича на останалите, по нищичко, и който никога, по никакъв начин не може да бъде сбъркан с друг или пък забравен. Точно такава беше тази жена серафим. И не само заради красотата - тя наистина беше красива по някакъв решителен, мрачен начин. Но беше единствена и неповторима до краен предел. До краен предел ангел, до краен предел ослепителна, а царствената й осанка говореше сама по себе сн. Ето някой, помисли си със завист Кару, който е знаел какъв е още от деня на своето раждане.

И тази жена се готвеше да й отнеме Акива.

159