Сънища за богове и чудовища - Страница 37

К оглавлению

- Лек срещу рака - продължи Кару. - И еднорози за всички.

- Пфу. Нищо не може да развали играта на три желания като алтруизма^.

Трябва да пожелаеш нещо за себе си и ако то не включва храна, значи лъжеш.

- Аз включих и храна. Нали казах еднорози.

- Хъм. Значи ти текат лигите за еднорог, така ли? - Зузана свъси вежди. - Я чакай! Тук въдят ли се такива?

- Уви, не.

- Навремето е имало - обади се Мик, - но Кару ги е изяла до един.

- Аз съм ненаситен изтребител на еднорози.

- Ще добавим това в твоята малка обява - каза Зузана.

Веждите на Кару хвръкнаха нагоре.

- Моята малка обява ли?

- По пътя насам съчинихме по една малка обява за всеки - призна Зузана. - Колкото да минава времето.

- Ама, разбира се! И какво гласеше моята?

- Е, очевидно нямаше как да ги запишем, но май беше нещо от сорта на: Красива гаднярка, между видов мелез, търси, хъм... безсмъртен враг за безпроблемна връзка и дълги разходки по плажа, с когото да сбъдне „и заживели дълго и щастливо“.

Кару не отговори веднага, а Зузана видя как Мик я гледа неодобрително. Е, какво?!, отвърна тя само с повдигане на едната вежда. Нали пропусна онова „не се приемат ангели, участвали в геноцид“ все пак? Точно в този момент обаче приятелката й захлупи лице в шепите си. Раменете й взеха да се тресат и Зузана трудно можеше да отгатне дали се смее, или хлипа.

- Кару? - повика я тя обезпокоена.

Кару вдигна лице - по него нямаше нито сълзи, нито особено веселие.

- Безпроблемна - каза тя. - Това пък какво трябва да значи?

Зузана хвърли поглед към Мик. Ето какво значеше безпроблемна. И то беше прекрасно. Този поглед не убягна на Кару. Тя им се усмихна тъжно.

- Имате ли представа какви късметлии сте вие двамата? - попита.

- Аз - да - отвърна Мик.

- А аз - категорично - побърза да се съгласи Зузана, твърде бързо и с малко повече жар, отколкото беше типично за нея. Още се чувстваше толкова... не във форма. Уф, гладна, мръсна и пребита от умора - дори след трите желания, - но всичко на това място далеч надхвърляше тези проблеми. За момент пред входа на пещерата се почувства така, сякаш гледа право към свършека на един откачен свят.

Какво, по дяволите, беше това?!

Като дете си имаше любима играчка - така де, пате - и очевидно твърде често и доста гадничко го беше възнаграждавала със своето жестоко детинско обожание, включително, както с удоволствие й напомняше брат й Томаш, като е смучела очите му. Усещането за тяхната твърда и тракаща гладкост под малките й зъбкн й доставяше огромна утеха.

Съвсем не така утешително беше намерението на родителите й да я отучат от този навик, защото това можело да я убие. „Може да се задушиш, скъпа. Дишането ти може да спре.“

Но как може да обясниш подобно нещо на едно прохождащо дете? И тъкмо Томаш я светна по въпроса. Като... я задуши. Само мъничко. Братята са незаменими, стане ли въпрос да се онагледи смъртта. „Може да умреш - жизнерадостно й обясни той, стягайки пръсти около врата й. - Ето така.“

Това подейства. Тя веднага разбра. Някои неща могат да те убият. Най-различни неща, като играчки или по-голям брат например. Колкото повече растеше, толкова по-дълъг ставаше този списък.

Но никога досега не беше усещала това с подобна сила. Какъв беше онзи цитат от Ницше, който готик поетите толкова много харесваха? Ако твърде дълго се взираш в бездната, бездната ще се взре в теб? Е, сега бездната се беше взряла в нея. Не. Направо я зяпаше; мяташе й гневни погледи. Зузана беше готова да се закълне, че те оставят прогорени следи в душата й и трудно можеше да си представи, че някога отново ще се почувства нормална.

Обаче нямаше намерение да се жалва на Кару за всеки страх или лудост. Тя беше пожелала да дойде на това място. Кару я беше предупредила, че ще е опасно - е, това абстрактно предупреждение беше все едно да кажеш на едва проходило дете, че ще се задуши, без да му демонстрираш как точно... ето че сега беше вече тук и нямаше намерение да се превръща в ревлата на компанията.

Колкото до това, че е късметлийка...

- Имам късмет, че изобщо съм жива - обяви тя. - Като малка смучех очите на едно пате.

Мик и Кару само се спогледаха и Зузана доволно отбеляза, че тъгата на Кару отстъпи място

на тревожно смайване.

- Това... е много интересно, Зузе - позволи си да каже тя.

- Известно ми е. А дори не се напъвам да бъда интересна. На някои хора това им е по рождение. Докато ти с твоя сив и скучен живот... Заслужаваш много повече. Пробвай някои нови неща.

- Ъ-хъ - пророни Кару и Зузана беше възнаградена с бегъл поглед, от който струеше онова нейно едва доловимо веселие. - Права си. Дали да не започна да колекционирам марки. Това е интересно, нали?

- Не. Освен ако не ги налепиш по тялото си и не ги ползваш вместо дрехи.

- Това ми звучи като някой семестриален училищен проект.

- Абсолютно! - съгласи се Зузана. - Хелън ще го направи, но по-скоро като пърформънс. В началото ще бъде съвсем гола и ще носи огромна купа с марки, така че хората да ги облизват и да ги лепят по нея.

Кару най-сетне се разсмя с глас и Зузана изпита искрена гордост от изпълнената мисия. Смехът - постигнат. Определено не беше по силите й да направи живота - или любовта - на Кару малко по-безпроблемни, нито я осеняваха гениални прозрения, когато ставаше дума за, хъм, ангелска инвазия, опасни лъжи или армии, чието единствено желание е да се изколят едни други, но поне това можеше да направи. Можеше да накара приятелката си да се засмее.

- А сега какво? - попита. - Ангелите ще вдигнат чутовен банкет в наша чест, така ли?