Сънища за богове и чудовища - Страница 38

Кару отново се разсмя, но сега смехът й беше мрачен.

- Не точно. Следва военен съвет.

- Военен съвет - повтори Мик с леко зашеметен вид, както определено се чувстваше и Зузана. Зашеметена и нагазила в много, ама много дълбоки води. Все още усещаше как всяко косъмче по тялото настръхва от преживения през последния един час свръхестествен, наелектризиращ ужас. Гледката как Утем умира. Това беше първото. След това се наложи да прегази през кръвта му; това, изглежда, не притесни ни най-малко останалите воини (всички останаха невъзмутими, сякаш всяка сутрин отиват на закуска, газейки през кървави реки), но нея наистина я разтревожи, макар да нямаше почти никакво време да го проумее. Тогава беше така... ошашавена от собствения си парализиращ ужас, а сега мислеше само за „безумния поглед на бездната“.

Кару тежко въздъхна.

- Точно за това сме тук. - При думата „тук“ тя огледа набързо помещението. - Колкото и странно да е - добави.

Зузана се почувства нагазила в още по-дълбоки води, щом се опита да си представи какво е за нейната приятелка да се върне отново тук. Естествено, не можеше да го проумее. Тук беше извършено масово клане. Може би заради ехото, дошло откъм бездната, но тя някак успя да си представи как се прибира в своя роден дом и го заварва обезлюден, с прогнили легла, без някой -никога вече - да я посрещне; при тази мисъл плитко си пое въздух.

- Добре ли си? - попита я Кару.

- Аз се чувствам отлично. По-важното е ти дали си добре.

Кару кимна, леко се усмихна.

- Да, всъщност да. - Тя вдигна факлата и се огледа. - Чудно. Докато живеех тук, за мен това представляваше целият свят. Дори не знаех, че не всички живеят вътре в планината.

- Доста е вълнуващо - обади се Зузана.

- Наистина. А ти още не си видяла най-хубавото. - Кару доби лукав вид.

- О, кажи какво е! Моля те, нека е пещера, където мъфините никнат като гъби.

Още една точка - Кару пак се разсмя.

- Не - отвърна Кару. - Торта също не мога да ти предложа, а се боя, че и положението с леглата е непоправимо, обаче... - Тя замълча, очаквайки Зузана да се досети.

И Зузана наистина се досети. Нима е възможно?

- Не ме занасяй.

Сега усмивката на Кару беше съвсем истинска, тя беше щастлива да дава щастие.

- Ела. Мисля, че имаме няколко свободни минути.

Термалните басейни хем бяха каквито ги помнеше Кару, хем не съвсем, защото в спомените й те бяха пълни с кирини. Цели семейства се къпеха заедно наведнъж. Стариците клюкарстваха. Децата пляскаха из водата. Даже почувства как ръцете на майка й разтриват пяната от корени на селен по главата й, припомни си дори тяхното билково ухание, примесено с мириса на сероводород от изворните води.

- Красиво е - каза Мик и наистина беше така: бледозеленикавата варовикова вода; скалите, които приличаха на пастелни рисунки, розовата кълбеста пяна. Пространството беше интимно, но просторно - не само с един басейн, а цяло съзвездие от по-малки скални корита, свързани помежду си и подхранвани от кротък водопад; сякаш вълни пробягваха по тавана, озарен от кристални образувания и премрежен от завеси бледорозов черномъх, наречен така, защото растеше на тъмно, а не защото беше наистина черен.

- Погледнете нагоре - подкани ги Кару и протегна факлата, сочейки мястото, където пещерната стена представляваше чист полиран хематит. Огледало.

- Уау! - ахна Зузана и тримата огледаха отраженията си част по част.

Изглеждаха мърляви и обзети от благоговение. Вълнистата повърхност изкривяваше образите им и Кару трябваше да сменя местоположението си, за да прецени кои от деформациите по лицето й са причинени от огледалния ефект и кои - следствие от схватката. Сега й се струваше, че нападението се е случило преди векове, но тялото й показваше друго. Изминали бяха само два дни и лицето й още не се беше възстановило. Както и душата. Всъщност тя беше поразена колко на място изглежда деформацията на нейното огледално отражение: като външно проявление на вътрешните щети, които се опитваше да прикрие.

Свалиха дрехите си и се потопиха във водата, която беше гореща и много мека, така че само след секунди в нея крайниците им станаха гладки като на порцеланова кукла, а косите - лебедов пух. Кару и Зузана се виеха като русалки близо до завихрената от водовъртежа повърхност.

Кару затвори очи и се потопи цялата, оставяйки водата да отмие насъбралото се напрежение. Ако трябваше да е напълно искрена в играта на три желания, сигурно би си пожелала да се отпусне по течението, сякаш плува в Лете - реката на забравата, оставяйки далече зад себе си армиите и тегнещото проклятие. Но вместо това се изкъпа, изплакна се и излезе от водата. Мик възпитано отклони поглед, докато тя си обличаше чисти дрехи. Ако се брояха за „чисти“, след като са били изпрани в една от реките на Мароко, а после сушени върху прашния покрив на казбата.

- Факлата ще гори сигурно още около час - каза тя на приятелите си, когато преди да се разделят им остави едната и взе другата. - Ще успеете ли да намерите пътя обратно?

Двамата я увериха, че ще успеят, и Кару ги остави да се наслаждават необезпокоявани един на друг, като се опитваше да не завижда много, докато краката я носеха обратно към стаената враждебност на двете армии.

- Ето те и теб.

Тъкмо заобикаляше отстрани на оживения като кошер център на селището, когато се натъкна на Тиаго. Зири. Щом я зърна, някакво чувство го преобрази. Той побърза да го прикрие, но въпреки това тя го забеляза и го разпозна. Това беше любов, неразривно свързана със скръбта и от тази гледка сърцето й се сви. „С теб съм“, беше му казала в казбата, за да не се чувства толкова самотен в откраднатото си тяло. Но сега той беше сам. Тя не беше с него, дори когато бяха заедно. И той го знаеше.