Сънища за богове и чудовища - Страница 58

Най-после всички парченца от пъзела си дойдоха на мястото и той проумя. Кару някак беше успяла да вдъхне друга душа в тялото на Вълка.

- Кой? - попита той. - Кой е това?

По лицето й премина скръбна сянка.

- Зири - отвърна, но той не реагира на името. - Киринът, чийто живот си спасил - обясни.

Младият кирии, последният от племето. Значи все пак не е мъртъв, не съвсем.

- Но... как така? - попита Акива, неспособен да си представи поредицата от събития, довели дотук.

Кару замълча за миг, отнесена сякаш много надалече.

- Тиаго ме нападна - заговори след малко, посягайки към бузата си, която беше отекла и охлузена, когато Акива долетя при нея в Мароко; когато двамата с Лираз донесоха мъртвото тяло на Хазаел. Сега беше почти заздравяла. Кару сякаш имаше още много какво да разкаже, но не го направи. Стисна устни и овладя треперенето им, а Акива си припомни яростта, която го обзе, когато я видя пребита. Неговите юмруци помнеха, сърцето и вътрешностите му помнеха бездънния, изпълнен с нежност поглед, който премина между нея и Вълка оная нощ в казбата и сега всичко си дойде на мястото.

Но това изобщо не му донесе утеха.

- Той ме нападна и аз го убих - продължи тя. - После не знаех какво да правя. Ако ни откриеха, другите със сигурност щяха да ме принудят да го възкреся, а аз не бих го понесла. И дотогава едва издържах, а какво ли щеше да е после! Представа нямам какво щях да правя... -Гласът й секна.

После очите й отново се проясниха, спирайки скръбния си поглед върху него. Колкото и да беше невероятно, тя се усмихна. Това не беше сияйното зарево на някогашната й усмивка, а някакъв съвсем друг вид, бегла, внезапна и изненадана.

- Много мислих върху това - каза тя - и все не можех да проумея. Чак до този момент - как всичко сочи към теб.

- Към мен? - сепнато повтори той.

- Ти ми донесе и двамата - и Исса, и Зири - отвърна тя. - Ако не беше ти, сега нямаше да имам нито един съмишленик и никакъв шанс.

Ето пак, непосилното бреме на думите й - на нейната благодарност - извади наяве най-дълбокия срам на Акива.

- Ако не бях аз, Кару, сега ти щеше да имаш много повече съмишленици. - Много повече. Колко на брой мъртъвци се съдържаха в тези думи? Цял Лораменди. Хиляди върху хиляди.

- Стига вече, Акива - извика тя, обзета от безсилие. - Заставам зад всяка своя дума, която казах за опрощението. Единствено така можем да продължим напред. Докато Вълка все още беше себе си, се опитах да го убедя, че да сее смърт не е единственият му избор. Той не ме чу. Не можеше да ме чуе. Вече беше стигнал твърде далече. Но щом започвах да споря с него, се улавях, че говоря с твоите думи, и знаех, че и колкото да си далече, рано или късно, ще се върнеш. И... на мен самата това ми помогна да се завърна.

Неговите думи? Сега обаче той стоеше безсловесен. Чутото беше толкова далече от онова, което очакваше да му каже тя, че още не можеше да си събере ума.

- Навремето каза, че от нас зависи дали и занапред ще има химери - напомни му тя. - И това не са били празни думи. Ти спаси живота на Зири. Ако не го беше направил, сега нямаше да сме тук. Ти щеше да си мъртъв, а аз... аз щях да съм Вълчата... - Тя не довърши. И ето че отново сянка на ужас помрачи погледа й, оставяйки Акива да тъне в догадки над тези прости думи -Тиаго ме нападна - какво ли означават.

Надигналата се ярост заплашваше да го заслепи. Наложи се със сила да я потисне и да си напомни, че причината за нея вече е премахната. Тиаго нямаше как да бъде наказан. Но тази мисъл нажежаваше още повече неговия бяс.

- Не бях до теб да те защитя - каза той. - Не трябваше нито за миг да те оставям там с него...

- Аз сама се защитих - прекъсна го Кару. - Едва след това ми трябваше помощ и тогава Зири се появи, а ето че сега сме тук, всички. Точно това се опитвам да ти кажа.

Ужасът беше отминал; това сияние в погледа й бяха сълзи, а извивката на устните й -благодарност, и Акива се възненавидя, когато осъзна, че се пита за кого бяха това сияние и тази благодарност.

Отново пред очите му се появи онзи изпълнен с нежност поглед, който си размениха двамата с мнимия Вълк в казбата и пак си спомни как едва вчера се заливаха от смях, приведени един към друг.

Звездни богове! Досега вече да е мъртъв, ако Вълка наистина беше Вълка, но въпреки това го раздираше въпросът дали този „интелигентен, волеви и здравомислещ“ Тиаго, този храбър кирии, най-близкият съмишленик на Кару, не представлява по-голяма заплаха за неговите собствени надежди, отколкото маниакът убиец и инквизитор, какъвто беше преди. Две армии щяха всеки момент да полетят към неизвестността, а той се тревожеше кого ли обича Кару!

- Но това не е всичко - обади се тя. - Ти ми върна Исса и дори не си представяш какво ми донесе заедно с нея, но... Акива, това промени всичко. - Очите й сияеха, а черният им гланц беше като огледало за огъня на неговите криле. - Става дума за Лораменди. Това не е... точно спасение, но поне е началото. Или може да стане, когато стигнем дотам.

А после му разказа за катедралата.

Потресът от тази новина... остави Акива без думи и заличи всичките му досегашни жалки тревоги.

Бримстоун е имал катедрала под града - Акива не я беше открил, докато обикаляше замаян из руините, защото е била заровена, а входът към нея - срутен и заличен. А в нея, о, богове, имаше души. Безброй души. Деца, жени. Душите на хиляди химери, за които все още имаше надежда и възкресение.

В Мароко Акива беше казал на Кару, че би направил всичко - би умрял със смъртта на всяка убита химера, стига това да ги върне обратно. Тогава го изрече с мрачната увереност, че думите му са кухи и няма с какво да ги подкрепи. Но... ето че имаше.