Сънища за богове и чудовища - Страница 59

- Нека ти помогна - откликна той веднага. - Кару... моля те. Толкова много души - не би могла да се справиш сама. - Сега тя би ли отрекла, че това е поне малко изкупление за стореното? Толкова беше близо до него, колкото дори не се е надявал. Ами ако това изкупление е чиста проява на егоизъм, защото върви заедно с онова, което най-много иска от живота? Срамът на Акива вече няма да го разкъсва отвътре. Винаги го е искал и най-добре просто да го каже на глас, а тревогите и страховете му да вървят по дяволите. Когото и да обича тя - него, Вълка или пък нито един от двамата, - той ще я разбере. - Това е единственото, което искам - да съм до теб и да ти помагам. Ако ще отнеме цяла вечност, толкова по-добре - така цяла вечност ще бъда

заедно с теб.

Каменната маса продължаваше да стои като бариера помежду им, но нямаше бариера, която да спре нейната усмивка. Тя беше съвсем различна и Акива си помисли, че би могъл да прекара хиляда години заедно с Кару - дано - само за да открива непрекъснато нещо ново в нейната усмивка. Тази трудно можеше да издържи - сладка като музика и тежка като сълзи. Цялото и напрежение, всичките й притеснения, колебанието се сляха в светлина.

В тази усмивка беше цялото й сърце и то беше за него.

- Добре - отвърна. Гласът й беше изтънял, но в тази дума имаше толкова сияние и тежест, че сякаш бе нещо, което може да вземе в ръце и да подържи.

Добре. Добре, защото ще й помага? Или добре, защото ще е за цяла вечност?

Добре.

Ако това можеше да сложи край на всичко. Или пък да стане началото. Ако можеха още сега да отлетят заедно към Лораменди. Нека вечността започне сега. Но това, разбира се, беше невъзможно. Кару отново заговори и гласът й все още беше изтънял, все така сияен и тежък, но ако нейното добре беше ведро и наситено със слънце, гладко като речно камъче, то следващите й думи имаха бодли.

- Стига да живеем толкова дълго - каза.

31. Обратното на оцеляване

Зири стоеше на прага. Достатъчен беше един поглед, за да схване положението.

Трима от неговите войници лежаха мъртви в краката му. Оора, Сихид, Вее. Напусто пропиляна плът, напусто пропиляна болка и още кръв, в която трябва да гази. От останалите живи Рарк беше най-едрият, огромната му брадва проблясваше в сумрака, но очите на Зири се впиха първо в Лираз. Огънят й едва мъждукаше - догаряше предсмъртно - и въпреки това беше най-сияйното в помещението. Гърчеща се в конвулсии, бяла като платно, с празен поглед и сякаш изкорубена отвътре, но... се смееше? Или плачеше? Ужасяващ звук. Химери я бяха сграбчили и я държаха изправена - ръцете им едновременно я крепяха и я убиваха.

Възможно ли е един серафим да умре от съприкосновението с хамсите? Само един поглед към Лираз и Зири си отговори -да. Но явно не така се канеха да я умъртвят. Държаха ръцете и изпънати напред и Зири от пръв поглед реши, че е разбрал.

Рарк. Брадвата. Канеха се да й отсекат ръцете.

Само дето брадвата лежеше върху якото рамо на Рарк, неизползвана, и... когато всичко се навърза, истината изплува от мрака. Звук, образ, миризма. Ръмжане. Нишка слюнка, проточена от пожълтели зъби, и зловонно тържествуване. Тен.

Гледката изкара въздуха на Зири като неочакван удар в стомаха. Това беше Тен. О, Нитид, о, Елай, само това не. От всички войници под негова команда... точно неговата посестрима в измамата, неговата съзаклятница. Същата, която знаеше тайната му.

Тя беше готова за скок. Макар тялото й да бе по-скоро човешко, отколкото животинско, в момента гърбът съвсем по вълчи се издигаше над снишената глава, козината по плещите й беше настръхнала от ярост, а нейното ръмжене - клокочеше диво и гърлено - можеше да се пипне така, както се чуваше. В стаята вонеше на кръв, на изкормени вътрешности и на пърлено; беше горещо, тясно и безизходно. Трупове, мъст и капан, от който няма излизане. И Зири разбра какво Тен - Хаксая - е замислила.

- Спри. - Гласът беше на Белия вълк, гладък и студен като стомана, но в него се долавяше ужас, който си беше само на Зири. Тази сцена не би ужасила Вълка, който беше разкъсвал ангели със собствените си зъби. Чак когато непосредствената заплаха отмина и Тен се извърна с лице към него, Зири се зачуди защо гледката него самия разтърси толкова дълбоко. Лично той никого не беше разкъсвал със собствените си зъби, но воюваше рамо до рамо с химери, които го правеха непрекъснато - с клюнове и нокти, рога и бивни, копиевидни опашки и всякакво друго оръжие, с което разполагаха. Това за тях беше въпрос на оцеляване срещу превъзхождащата мощ на серафимите.

Това тук обаче не беше въпрос на оцеляване. А точно обратното.

Това тук поставяше на карта всичко: както съюза, така и тяхната измама. Защото това беше

Тен.

И точно защото това беше Тен, Зири стоеше окаменял и смълчан, а Рарк и дракондите един по един се обръщаха с лице към него. Ниск и Лиссет отстъпиха зад гърба му. Точно защото това беше Тен, той не знаеше какво да каже. Усещаше как Хаксая го приковава с поглед, надзъртайки през жълтеникавите очи на вълчицата. Не долавяше в нея страх, само лукавство и насмешливо пренебрежение.

Предизвиквам те, сякаш му казваше. Накажи ме и аз на свой ред ще те накажа. Самозванец.

Сърцето му блъскаше. Напразно се опитваше да го усмири. Всички ная, също като змиите, можеха да долавят промяната в телесната температура: Ниск и Лиссет щяха да усетят неговия смут, а Тиаго просто не знаеше що е смут. Зири се насили да запази обичайното изражение на Вълка - студено, с преценяващ поглед през полуспуснати клепачи.